Вървели един ден две обстоятелства - ама от важни, по-важни!
Като истински графове или графини, принцеси или принцове, едното даже било княгиня Раймонда Готфрид Шилер фон Лайбниц Вердер Бремен Пожар!!!, a пък другото, другото обстоятелство било много-много влюбено, та май не приличало на нищо, е приличало на влюбено обстоятелство - ту ухилено до уши, ту реве като дъждовен облак!
И насреща им - Животът!
-Кой живот - попитали те? - Граф ли е, принц ли е?
- А, не, обикновеният живот! -отвърнали им.
- Е, и какво иска от нас?
- А, нищо, просто да ви напомни, че ...
- На нас!!! - ревнали двете обстоятелства. - Някакъв обикновен, как се казваше, нещо с З или Ф беше...
- Живот - намесил се Покорният Ви слуга, Аз, демек, едно трето обстоятелство.
- Е, и какво иска този живот?
- Ами малко нещо - да се подчинявате на правилата му.
- Кой, Ние?! Как смееш да говориш така на Нейно Височество Раймонда Готфрид Шилер фон Лайбниц Вердер Бремен Пожар, носител на единствената титла Зеленоокото Сияние!!! - ревнало Влюбеното Обстоятелство.
- Ама аз, ама той...
- Стига, знам всички местоимения не само по име, ами по лице и число! - ревнал Негово Сиятелство Влюбеното Обстоятелство. - Аз съм три пъти филолог !

   Животът, обикновеният живот, стоял отстрани и ги слушал. Па малко по малко, лека-полека взел, че си подвил опашката и ги оставил двете Височайши Обстоятелства да се Обичат.

Защото Той знаел много неща...!

    Ето какво се е случило преди мнооого години, което може би се случва сега, или ще се случи някога!
Ама все някога е било, е, или ще бъде!
В една нереална страна,в един нереален град, в едно нереално настояще , минало или бъдеще се срещнали двама. Вски ден все някой някого среща, ама тези двамата взели, че се влюбили.
Това толкова рядко се среща, че и те били изненадани, ама не чак толкова много - те се обичали!
Тя грейвала , когато го види, той загубвал ума и дума. /Е, само заради идиома, че загубвал ума си - безспорно, ама думата никога! Въпреки че трудно, ама много трудно можел да й каже колко много я обича, колко много я желае!/
Взел той да си гради пясъчни кули и въздушни замъци, /всъщност, не за себе си, а за нея, тя била неговата принцеса, а както добре знаем, принцесите обитават замъци с много високи кули./
А нали бил неопитен, направил пясъчна кула близо до брега - и , както лесно може да се досетите, вълните бързо я разрушили. Поучил се от грешката си, построил  я отново - по-надалеч - хората, милите хора, я стъпкали - "Какви са тези кули на брега, то човек луди пари пръска да иде на море, а пък няма къде чаршафа си да опъне!" 
И това преглътнал, ама не се отказал. Поел надалеч, към едно село, през което минавали цели две реки /мълвата твърди - три /Бохот май се казвала третата/, ама аз не мога да потвърдя./
Изградил кула за чудо и приказ! Висока колкото един бор и колкото една къща и колкото една възглавница с бродирано цвете на нея! Представяте ли си колко била голяма! И настанил в кулата своята Зеленоока Принцеса /това е само малка част от благородническата й титла/, кулата засияла, принцесата също! А за него няма нужда да ви казвам, нали?
Но и това му се сторило малко.
Решил да й построи замък! Истински замък! Въздушен!
Взел облаци, сняг, малко мечти и много фантазии и израснал замък- като за нея.
Прекрасен, красив, истинска мечта! Там горе, високо, никой не го виждал /защото нямали истински очи/. Тя била щастлива, прекрасна, единствена в нейния замък! /Макар, между нас казано, имала някои архитектурни забележки./ А той я обичал, обича я, и ще я обича!
Духнал вятър, разрушил замъка. Той пак го построил. По-голям, по-хубав! Защото много я обичал, обича и ще я обича!
И така, ту хората, ту стихиите разрушавали ту замъка, ту кулата, ту и двете заедно.И той аха -аха да се откаже, особено когато стихиите и хората се обединили.

Но - изведнъж, какво да види- Голям Прекрасен Замък и Чудесна Кула! Неразрушими!
Подарък!  
От кого ли?
Надписът подсказал :"ОТ МЕН, ЗАЩОТО ОБИЧАШ!"
Прибрал се в замъка той, завел своята Несравнимо Красива Принцеса в нейните покои .... да ги оставим сами...
Нека да бъдат сами, далеч от бури и ветрове и от добрите хора!

Животът знаел и за друга любов.

   ИЗРАСТНАЛ В ГОРИ ТИЛИЛЕЙСКИ / а това е може би наблизо до тук, знам ли/ един съвсем невидим човек! Ама толкова бил невидим, че не само хората не го забелязвали, но и той самият не се забелязвал. Това огледалото било дребна работа, винаги можеш да се огледаш в душата си /ако искаш!/, пък и като не те забелязват, има ли значение как изглеждаш?
Да, всичко вървяло добре за Невидимия, докато един прекрасен ден той взел, че се влюбил! Ама в едно толкова видимо създание, истинско сияние, неговата радост, неговото щастие! Радостта му била така искрена, страстта му неподправена, гордостта му възвишена, че даже понякога се опитвал да лети! Е, не много, ама колкото едно Врабче го докарвал. А Той обичал Врабчетата, особено едно такова мъничко, беззащитно, нежно, все с разперени крилца - аха-аха да литне! "Хей, почакай, миличко, казвал му той, не бързай, слабичко си още, почакай, ще пораснеш - тогава". Да, ама Врабчето не слушало,опак Врабче, правело си , каквото си знаело.
И много се радвало на своя приятел Невидимия. Но само то не знаело, от всички други хора, птици и животни на света, че неговото другарче е невидимо. И много се чудело, че другите нищо не знаят за него, пък и не искат да знаят!
Един ден му се отворили прекрасните оченца и то видяло, че Невидимият е невидим!
Гледало - но не виждало, мъчело се да го докосне, но ръката му, пардон, крилото му се удряло във въздуха, мислело и забравяло!
И забравило!
Но един ден завалял сняг! Не, Врабчето нито си спомнило, нито видяло Невидимия.
Но докато се къпело в снега, усетило странна топлина - като че ли някой го целувал!
И му се сторило, че някакъв глас му шепне , тихо, тихо като падащия сняг: "Моя любов, моя красавице, моя единствена любов! Колко много те обичам, как не мога да ти се нагледам, мое зеленооко създание!"

И усетило как едни разтреперани пръсти го милват, така го милват сякаш проникват в него, как ласкави ръце го прегръщат, обвиват. И му се приискало да е някъде далеч, да се вози на шейна, скована от дъски, да вика "Давай, давай по-бързо, мили, откарай ме там, ти знаеш къде!"
А снегът продължавал да вали, чист и нежен като любовта, невидимата любов!
Какво направило после Врабчето?
Заспало уморено и забравило?
Поплакало си тайно от себе си, без да знае защо?
Тръгнало на път, с ококорени очи, знаейки че този път ще види и няма да забрави?
Не знам, не знам...
А една къща някъде греела, печката бумтяла, а на тавана на една стая, кой знае защо наречена "Нашата" , огънят рисувал любовта! С огнени пламъци! Красиво и страшно!
 
Tова, скъпи приятели, е нашата приказка. Красива и страшна – като всяка приказка, написана от Живота – а Той знае много! Ние, хората- по- малко, и все се учим. Дори и да обичаме, а най-много да прощаваме.

Таня и Марин