МИЛИ ДЕЦА,    

               Много от вас  се страхуват от тъмното. Когато слънцето се скрие и вие легнете в меките си легла, преди Сънчо да е напръскал очичките ви със сладко лепкаво млечице, тогава Тъмното се настанява в стаите ви  и на вас ви се струва, че във всеки ъгъл се появяват причудливи и страшни неща. Но ..това не е вярно. При вас единствено е само Тъмното . Това Тъмно, което толкова иска да си играете, но знае, че трябва да спите, за да можете да пораснете здрави и силни. Това малко го натъжава - но само малко. Защото има и такива, които не спят през нощта - не спят звездите, Вятъра, горското изворче, реката, совите, светулките, светофарите, влаковете, самолетите. Не спят хлебарите, които приготвят вкусния и топъл хляб, баничките и кифличките и много други, които се трудят нощем, за да бъде вашия ден приятен и щастлив.Ето защо Тъмното бързо се разделя с тъгата и тръгва да търси приятели, с които да си поиграе.
          И винаги.........ама винаги намира.

ПРИКАЗКА ЗА ТЪГАТА         

     Тъмното освен майка и татко, няма нито брат, нито сестра. И тъй като майките винаги имат много работа, а татковците се занимават със сериозни неща, те никога нямат  време за игри . А на Тъмното толкова много му се играе.За майка му - красивата и спокойна Нощ и  таткото -  прохладния Мрак, който никога не говори празни приказки, а само мълчаливо поклаща глава, когато е недоволен от нещо, Тъмното   просто е - Тъми. Всички живеят в голяма, топла, суха и красива пещера на един от високите върхове на планината .Тъми е  най-палавото дете и  щом мама Нощ обгърне с мантията си  всичко наоколо и почне да закичва звезди в косите си, тихичко се измъква зад гърба и и тръгва да търси приятели в бухналите клони на дърветата или  пък се изкачва чак до билото на планината.
И когато всичко заспи в прегръдките на мама Нощ, татко Мрак минава след нея и строго наблюдава дали всичко е наред. Ако някое малко палаво сърне е изгубило майка си и се лута между дърветата, той слага на челото му една светулка, за  да освети пътя му.
Това много, ама много ядосва Тъми. С кого може да си поиграе, докато мама Нощ обикаля и разпръсква  ухание, прохлада и отмора за всички?  Затова той винаги гледа да изпревари татко Мрак и хуква навън, преди той още да си е обул обувките.
И тази вечер на небето пробляскваха само няколко звезди, защото другите си бяха положили главичките мърху пухкавите облачета  и  сладко похъркваха  на нощното небе. В гората беше тихо, даже ветреца беше поспрял да пие вода от близкото ручейче, след което и той  полегна на меката тревичка и  се унесе в  сладка дрямка.
           -С кого да си играя сега, като всички  спят – тъкмо си помисли Тъми, когато нещо до него тихичко изшумоля  и някой измърмори:
           -Може ли малко да се поотместиш - настъпил си ми едната обувчица.
          - Аз ли?  Ох извинявай, но  кой си ти ? - попита Тъмко.
          - Не виждаш ли – Пеперудката съм.  
          - Аха - каза Тъми . Не те видях, защото съм  малко  тъжен. Всички спят , а това винаги много ме натъжава, тъй като няма с кого да си играя.
         - Прав си, когато и аз съм тъжна, никого не забелязвам –- каза  Пеперудката и  в настъпилото мълчание добави замислено -  Макар, че тъгата в същност е най-хубавото нещо.
           - Най-хубавото нещо ли? За първи път чувам такова определение -  каза Тъми.
           - Да, много хубаво.  Не зная защо всички се страхуват от нея - все така замислено продължи Пеперудката. Тя ни спасява от отчаянието.
            - А ти била ли си някога отчаяна?
            - Разбира се, че съм била, особено  в началото на лятото. Тогава аз  бях една малка зелена Гъсеничка и толкова бях  красива, че не пропусках да се огледам във всяка  капчица роса. По цял ден се припичах на слънчевите лъчи, легнала върху изумрудените листа Но един ден с мен започнаха да стават странни неща. Зелената ми дрешка започна да отеснява и посивява. Аз не бях вече красивата зелена Гъсеничка, а се превръщах в нещо, което  никак не ми харесваше. После започна много да ми се спи и тогава ме обхвана такова отчаяние, че аз се затварях все повече и повече в тъгата си и се скрих от всички. Тъгата ми помагаше да мисля  по-мъдро и силно да искам отново пак да видя слънцето, да се издигна до облаците и да танцувам със звездичките в нощното небе. И тогава почувствах, че ми поникват  крила - леки и нежни, толкова шарени и красиви, колкото бяха и шарките върху гръбчето ми, когато бях Гъсеничка. Полетях над храстите и побързах да се огледам в първата капчица роса. И чудо –аз не бях вече Гъсеничка, а прекрасна шарена пеперудка. Убедена съм, че Тъгата  беше сторила това. Защото тя ни учи  търпеливо  да съзерцаваме света и  да бъдем прозорливи. Пази ни от беди, страдания  и необмислени постъпки.
          - Така ли ? Значи не е лошо  да си тъжен – попита  Тъмко.
          - Не,не е! - отговори Пеперудката .  Тъгата е хубава,  защото е тиха и нежна. Ако не бях търпеливо изчакала - какво щеше да се случи с мен  в отчаянието ми. А сега трябва да побързам преди да е паднала росата, за да не  намокри красивите ми крилца.
И малката пеперудка безшумно се скри зад близкия храст, а Тъми си помисли:
          - Колко е добра и мъдра  тази Пеперудка.  И аз не бива да се отчайвам. До сутринта има  време да потърся в гората дали някой друг още не е буден , а може пък и да има нужда от мен  - каза си Тъми и  тръгна да сподели чутото със студеното изворче, за което знаеше, че никога не  заспива.

ДЕНИЦА ПЕЕВА

-