МИЛИ ДЕЦА, /може и пораснали .../

Много от вас  се страхуват от тъмното. Когато слънцето се скрие и вие легнете в меките си легълца, преди Сънчо да е напръскал очичките ви със сладко лепкаво млечице, тогава Тъмното се настанява в стаите ви  и на вас ви се струва, че във всеки ъгъл се появяват причудливи и страшни неща. Но ..това не е верно. При вас единствено е само Тъмното . Това Тъмно, което толкова иска да си играете, но знае, че трябва да спите, за да можете да порастнете здрави и силни. Това малко го натъжава - но само малко. Защото има и такива, които не спят през нощта - не спят звездите, Вятъра, горското изворче, реката, совите, светулките, светофарите, влаковете, самолетите. Не спят хлебарите, които приготвят вкусния и топъл хляб, баничките и кифличките и много други, които се трудят нощем, за да бъде вашия ден приятен и щастлив.
Ето защо Тъмното бързо се разделя с тъгата и тръгва да търси приятели, с които да си поиграе.
          И винаги.........ама винаги намира.

ПРИКАЗКА ЗА САМОТАТА


              И тази вечер на Тъми ужасно много му се играеше. То като че ли е имало  някога, когато  му се е правило нещо друго, но  сега нямаше търпение да завърже връзките на маратонките си и да изкочи навън от пещерата
              Мама Нощ и татко Мрак отдавна бяха излезли и отново бяха му поръчали да внимава, къде ходи и с кого се залисва.
             -Не мога да ги разбера. Че нали  през нощта  почти всички спят, а тези, които са будни са толкова добри с мен - каза си Тъми на глас и Вечерника, който  беше слязал от билото на планината  смеейки се,  разроши  къдриците му .
              Тъми  много обичаше една поляна в гората- тя беше голяма като футболно игрище, а тревата и беше мека като килимите на мама Нощ, с които  застилаше красивата им пещера.
              Сред поляната растеше едно огромно  дърво. Това беше един много, много  стар Дъб, който и да искаше не можеше да си спомни на колко години е. Неговия ствол беше толкова дебел, че  Тъми  едвам  го обикаляше, подскачайки на един крак. А когато започнеше да се търкаля по поляната, правеше това докато му омръзне – толкова широка и дълга беше тя.
              И тази вечер Тъми си беше решил, преди да потърси будни приятели, да се потъркаля по меката, зелена и ухаещата на пелин и здравец поляна. Но първо спря до Големия Дъб.
            -Дали не е заспал вече? Късно е ! - промърмори Тъми, защото нито лист  не  трепваше в бухлатата му корона.
            -Ей, чичко Дъб спиш ли? - тихичко попита Тъми.
             Дъбът  помръдна един от клоните си и го надвеси над Тъми.
            -Не спя, просто се бях  замислил  -отговори той
            -И ти ли си самотен като мен?- попита Тъми
            -Не, не съм самотен  – отговори  Големия Дъб. Това, че съм сам сред толкова голяма поляна не означава, че съм самотен.
           -Така ли ! -  учуди се Тъми . Но наоколо няма нито храст, нито дръвче. Ти с кого си говориш?
            Дъбът се засмя и листите му нежно зашумоляха.
          - Да не искаш да кажеш, че самотата ми тежи?
          - Ами, аз когато съм самотен направо  се разплаквам.
          - Защото си още много малък- отговори Дъбът. А самотата е неповторимо чувство. Само в самотата има познание за това, какъв си в същност.
            Тъми не разбра кой знае  колко, какво иска да му  каже Дъбът, затова си замълча.
            А Стария Дъб продължи:
           - Силата на една самотна личност е не само да оцелява, както аз оцелявам в  летните бури, но и да разчита на себе си. Самотата  ми връща вярата в моите възможности, защото независимо, че съм сам, аз си оставам Големия Дъб. Това разбира се, не ме прави герой,  но   ми помага независимо от обстоятелството, че съм сам на тази поляна, да се самоутвърждавам  като здрав и силен Дъб.  В моите клони намират убежище и птици и животни и насекоми. А с жълъдите ми се хранят цяло стадо  прасенца.
          - Значи  това те прави щастлив! – учуди се  Тъми.
          - Да, щастлив съм. Виж колко  съм голям, силен и добър -отговори Дъба. Защото зная каква сила имам и какво мога да дам на всички.
          - А аз мога ли да се покатеря и скрия в клоните ти ? - попита Тъми. 
          - Естествено, че можеш -отговори Дъбът. В клоните ми живеят цяло семейство катерички и нито един техен враг не може да ги открие.
           Скоро Тъми сладко похъркваше в голямата и прохладна корона на Големия Дъб. А той усмихнат леко се поклащаше от вятъра  Вечерник  и тихичко нашепваше най-хубавата  приказка на спящия Тъми.

ДЕНИЦА ПЕЕВА